Има нещо в тая Странджа, ей,…не е като другите планини!
Походиш , походиш из нея един – два пъти и на третия път се усещаш вече различен човек! И отначало се чудиш дали съклет те е хванало през делниците, дето не можеш място да си намериш, а пък тя Странджа вече те е пленила. Щом улиците в града са ти тесни, а блоковете – толкоз високи, сякаш напоследък са вече пораснали и скриват небето над теб!
И копнееш гората да те прегърне, да ти заговори с шепот от млади листа, да отвориш широко гърдите, да ги напълниш с прохладния въздух на настъпваща пролет във вече любимата планина.
И така ти се иска да закрачиш пак по баира, където тъй ти олеква, а от високото гледки да искаш и на душата е леко – сякаш Странджа ти дава крила.
А с тези, които са там по пътеките с тебе, ставате сякаш еднакви, забравяте делници, грижи, проблеми, споделяте само това, което не може да задържите в гърдите – ехааа, ех, че е хубаво ей….ехааа, еха!
Но само тези, дето са ходили много по Странджа, ще разберат за какво им говориш, ако речеш да им я разкажеш така от сърце. Не става само с разказване, трябва вървене да е вървяно из нейните дебри и зелени килими от млада трева, да са те галили клони, да си дишал свежия въздух, да си онемявал от гледки, от простор …… Свобода!
Вървиш и с всяка стъпка я чуваш да те вика по име, с омаен глас омагьосва и си вече пленен, а от тук насетне докрай ще я търсиш и все повече ще те дърпа гората. Магичната Странджанска наша гора.
Там времето спира, а като се опомниш и вече е минал денят….
И с всяко връщане по – ясно започваш да чуваш гласа на гората, да я усещаш, дори я разбираш – да я познаваш.
И сте си тъй близки – ти човек, а тя Планина.
